Предоставено от Blogger.

четвъртък, 30 септември 2010 г.

О-в Возрождение- биологичното гробище на СССР

О-в Возрождение
Насред пресъхващото Аралско море до 1992 г. се е намирал един от най-секретните и охранявани обекти в бившия СССР. Това е огромният изпитателен полигон за биологично оръжие на остров Возрождения. След разпадането на Съветския съюз е изоставен от военните, но в началото на новото хилядолетие отново влиза в общественото полезрение. Според някои информационни агенции в края на 80-те години на 20 в. на Возрождения са заровени голямо количество контейнери с щамове на антракс – зараза, все още хвърляща в ужас целия свят. Днес Возрождения се смята за най-голямото гробище за биологично оръжие в света.
Остров Возрождения е част от групата на Царските острови (Николай I, Константин и Наследник). Открит е през 1848 г. от експедицията на лейтенант Алексей Бутаков, който му дава името Николай I. Руският пътешественик установява, че територията на острова предлага идеални условия за лов и риболов. На площ от 216 км2 пасели огромни стада от сайги (степни антилопи), а заливите изобилствали от риба и водоплаващи птици. Като такъв своеобразен рай островът се запазва до края на 1948 г., когато към неговите брегове подхождат първите плавателни съдове с необичайни за тези места пътници. На Возрождения слизат хора с униформи на червената армия и от този момент територията и заливите му стават недостъпни за ловците и рибарите. Единствено по време на свирепите бури, често надигащи се в Аралско море, на рибарите им се разрешавало да дочакат утихване на времето в един строго определен залив под дулата на оръжията и зоркия поглед на часовите. За дълги години Возрождения се превръща в един от главните полигони за полеви изпитания на биологическо оръжие на територията на Съветския съюз. Островът в идеална степен отговаря на необходимите за това условия: отдалечен и недостъпен, с равнинен релеф, горещ и сух климат, непозволяващ на патогенните щамове да оцелеят дълго. Накрая, но не по значение, на острова липсват постоянни източници на прясна вода, поради което практически никога не е имал постоянно население.

Военният гарнизон, обслужващ полигона на Возрождения, е съставен от седем роти. Заради тежките условия на острова година служба на офицерите се зачита за две. Подборът на военнослужещите по отношение на произхода се извършва много стриктно. На острова са изпращани само наборници от големите градове, където евентуалното нечие изчезване не би могло да бъде забелязано лесно…

Към края на 1949 г. на Возрождения е завършено изграждането на полоса за излитане и кацане, способна да приема военно-транспортни самолети. На няколко километра от нея е издигнат Кантубек – типично военно поселище от едно- и двуетажни сгради и бараки, притежаващо, според съветските разбирания, достатъчно развита инфраструктура, необходима за автономното му съществуване. Населението му варира между 1500 и 2000 души. Освен с жилищни постройки, градът разполага с офицерски и войнишки клубове, стадион, киносалон, столови. Не липсват дори детска градина и начално училище. В центъра на селището се издига зданието на щаба. В покрайнините се намират парковете със специална военна и автомобилна техника. Основният дефицит за обитателите на Кантубек е прясната вода. На острова функционира само една опреснителна станция. Поради това снабдяването с вода се контролирало много строго. По правило най-добрата винаги отивала за офицерите и техните семейства, а най-лошата – за войниците със служба до 1 година.

На няколко километра от Кантубек е построен лабораторният корпус. Централната лаборатория се помещава във внушителна триетажна сграда. До нея е хладилното отделение. В него се съхраняват доставяните на острова образци за изпитания от всички военно-биологични центрове на СССР – Киров, Свердловск-19, Загорск-6, Омутнинск, Сергиева посада, Оболенск, Степногорск и др. На полигона са попадали дори американски боеприпаси с биологично оръжие. Диапазонът на изследваните от лабораторията патогени също е сравнително широк: антракс (сибирска язва), туларемия, бруцелоза, чума, коремен и петнист тиф. В по-малка степен са разработвани вируси (шарка, венецуелски конски енцефаломелит) и токсини (ботулизъм).

В южната част на Возрождения пък се намира най-големия полигон за полеви изпитания на бактериологично оръжие в СССР. Първите жертви на експериментите стават обитаващите острова сайги. После мястото им се заема от класическите лабораторни плъхове и морски свинчета, плюс различни видове копитни животни. Всяка година на Возрождения за експерименти се използват между 200 и 300 примата, доставяни от Африка по линия на Министерството на външната търговия. Специално за нуждите на полигона е създаден и конезавод. Твърди се, че с опасни щамове са заразявани и осъдени на смърт затворници, докарвани до летището на Возрождения от различни точки на СССР с транспортни самолети. Нещо повече – до 1953 г. на територията на острова е съществувала женска наказателна колония за особено опасни престъпнички, които също са били използвани в експериментите. Такава информация срещнах само в един източник, което не е повод за съмнения в достоверността й. Само ще отбележа, че програмите за развитие на биологическо оръжие в СССР стартират още през гражданската война, като разработките се провеждат и в лагерите – за първи път на печално известните Соловецки острови.

В руски форуми се натъкнах на разкази от бивши войници и офицери, служили по различно време в гарнизона на Возрождения. Всички те описват мерките за сигурност около секретния остров като наистина драконовски. Градовете Муйнак и Кунград на брега на Аралско море дълги години са били затворени за външни хора, за да не могат вражески разузнавачи да се сдобият с проби за анализ от въздуха, почвите и водата в района. За заблуда работещите на острова били регистрирани като жители на Аралск. Там се намирал и полкът, към чийто състав се числяла обслужващата полигона военна част. Самият остров, известен под кодовите названия Аралск-7, Бархан или ПНИЛ-52 (полева научно-изследователска лаборатория) бил разделен на няколко сектора и за навлизането във всеки трябвал различен пропуск. Достъпът до Возрождения ставал единствено по въздух или по вода през пристанището в залива Удобний. Във водите около острова постоянно кръстосвали бойни катери, а по крайбрежието – моторизирани патрули. Лабораторният корпус бил опасан с два реда бодлива тел. След тридесет метра следвало ново двойно телено ограждение.
Базата във Возрождение

През зимата научноизследователската активност на острова се ограничава с работа в закрити лабораторни условия. Полеви експерименти се провеждат само през летния сезон от края на май до септември. Основният метод за изпитание на бактериологичните оръжия е аерозолният. При него заразяването със смъртоносните микроорганизми се осъществява под формата на облак от биологични аерозолни частици с размер от 1 до 5 микрона. Основните използвани боеприпаси са авиационни бомби. Чрез тях се постига заразяване на големи площи, а аерозолът притежава голяма проникваща способност в нехерметизирани помещения, укрития, бойни и транспортни средства. При експериментите на Возрождения се употребяват и малки генератори, монтирани на превозни средства, осигуряващи фронт на проникване на аерозолния облак от 700 до 3000 м.

Разположението на Кантубек в северната част на острова, а на изпитателния полигон в южната е свързано с посоката на постоянните аралски ветрове – от север на юг. На Возрождения обаче се срещат и типични местни ветрове – шалуни, които постоянно сменят направлението си. Ето защо преди всеки полеви тест надеждната прогноза за времето е много ценна. Провеждането на полеви експерименти изисква наличие на стабилен вятър от порядъка на 4-5 м/сек. При по-силен вятър аерозолния облак се разсейва и заразяването може да излезе извън контрол. Много рядко, но все пак ставали и изключения, и по време на експеримент ветровете се обръщали на север. Тогава жителите на Кантубек попадали под периоди на едномесечна карантина. По тази причина най-опасните изпитания се провеждат на разположения южно от Возрождения необитаем остров Константин.

Между 1982 г. и 1983 г. на острова се провеждат тестове с получени от Омутнинск щамове на основата на туларемията. Тези бактерии са устойчиви на познатите антибиотици, така че да могат да преодоляват имунната защита и превантивните мерки на вероятния противник. При първите изпитания през лятото на 1982 г. бомбардировачи Ту-22 М от базата на стратегическата авиация на ВВС в град Енгелс пускат 20 авиационни бомби над полигона на Возрождения. Жертви на експеримента са предварително ваксинирани маймуни. Тогавашният директор на центъра в Степногорск, полк. Канатжан Алибеков, емигрирал през 1992 г. в САЩ, описва случая така: "Бомбата се взриви високо над клетките с павианите, оставяйки след себе си ръждив облак. Животните, естествено, не знаеха нищо за биологическите оръжия, но като че ли почувстваха полъха на смъртта, защото инстинктивно закриха с лапи носовете и устите си. И до днес помня изражението на очите им...” След заразяването им, маймуните са затворени в изолатор на лабораторния комплекс и ежедневно им се правят кръвни тестове, за да се следи развитието на болестта. Накрая всички маймуни умират. След получените резултати от анализа на кръвта и тъканите им, военните повтарят експеримента, който отново е успешен – и този път опитните примати загиват, въпреки ваксините. 

Останките от умъртвените животни се подлагат на химическа и термична обработка. Едва тогава се заравят в отдалечени краища на острова. За всяко подобно хранилище се оформя индивидуален паспорт, съдържащ координатите му, плюс още 12 показателя, осигуряващи максимално пълна характеристика.

Преди всеки полеви тест над района се разпръсква отрова, която да унищожи всички насекоми и дребни животни, за да се предотврати евентуално разнасяне на зараза. След приключването на изпитанията зоната задължително се подлага на противоепидемиологични действия с лизол и хлорамини. Освен това през лятото на Возрождения температурата на въздуха достига до 50 С, а това, според уверенията на самите военни микробиолози, позволява до 10 дни след поредния експеримент нивото на бактериологическата зараза да се сведе до нула практически по естествен път.

През 1992 г. с указ на президента Елцин полигонът на Возрождения е закрит. Военният контингент на острова е предислоциран, а биологическите лаборатории са демонтирани. По-голямата част от останалото оборудване военните оставят там. До края на годината секретният остров окончателно се обезлюдява. Незнайно защо, но Кантубек изглежда напуснат като при евакуация. Подобно на печално известния Припят, обитателите на военното селище оставят цялата си покъщнина. Изоставени са и два автопарка с наличните ЗИЛ-ове, кировци, трактори, работилници и складове за резервни части. Най-вероятно военните просто са очаквали много скоро да се завърнат обратно.

При създаването на полигона през 1948 г. площта на остров Возрождения е била около 240 км2. През 90-те години, в следствие на бързото пресъхване на Аралско море, тя се увеличава над 20 (!) пъти. До края на миналия век трите Царски острова се сливат в един. Понастоящем площта на Возрождения е нараснала до 5000 км2. Съществува пряка заплаха необратимата екологична катастрофа, предизвикана от пресъхването на Аралско море, да придобие неподозирано развихряне, защото от 2001 г. Возрождения вече е полуостров. Така достъпът на диви животни до бившия изпитателен полигон е безпрепятствен, а с това възможностите за разнасянето на евентуална зараза се увеличават. По този повод от няколко години насам в западната, руската и казахстанската преса периодично се напомня, че през 1988 г. на Возрождения са складирани за съхранение множество контейнери ТР-250 от неръждаема стомана. Всеки от тях е с вместимост 250 литра и съдържа щамове на антракс, доставени от научния център Свредловск-19. Факти не потвърдени от никого, но и официално неопровергани.

От 1993 г. насам остров Возрождения, който след разпадането на СССР териториално вече се отнася към Узбекистан и Казахстан, фактически е предаден в ръцете на търсачите на скрап. Според Григорий Беденко, кореспондент на агенция „Хабар”, днес до Возрождения може да се стигна единствено с тяхна помощ, т.е. нелегално. Пътят от Аралск до изоставеният Кантубек отнема едно денонощие. Първо трябва да се преодолеят 300 км без шосе или път през пуста и прашна степ, за да се стигне до малко селище на брега на Аралско море. То служи за база на търсачите на скрап. От там до Возрождения се стига за 3 часа с моторна лодка. Разстоянието от бреговете на острова до Кантубек е 45 км.

Дори в настоящето си западнало състояние изоставеният военен град впечатлява с размерите си. За няколко години бившите местни рибари, преквалифицирали се в търсачи на скрап, успяват да разграбят автопарковете, складовете, електроцентралата, сградите на опреснителната и помпените станции. Все още обаче не им стигат силите да отнесат два танка Т-54 и два БТР-а. Оказва се, че изпод земята на острова също може да се изкопае много – километри кабели и водопроводни тръби, направени от по-особен, не корозиращ метал. По думите на самите търсачи само през 2001 г. с помощта на две моторни лодки са успели да извлекат от острова 120 т метал.

Казахстански журналисти, успели да се доберат до Возрождения, свидетелстват, че лабораторният корпус е почти недокоснат. Сградите, заедно с прилежащите бараки, все още изглеждат необичайно и загадъчно. Макар че времето е поставило своя разрушителен отпечатък върху постройките, железните врати и прозорци на болшинството от тях и до ден днешен си остават заварени. В главното сдание на лабораторния корпус има няколко преходни помещения, оборудвани като медицински кабинети, а в съседната стая се влиза през херметически затваряща се врата. От тавана почти до пода се спуска тръба от неръждаема стомана. В друго помещение пък са складирани множество манекени, пресъздаващи точно особеностите на човешкото тяло. Огромно количество прашни книги загатват за някогашно наличие на доста богата библиотека с литература по микробиология. В един ъгъл са сбутани дори и няколко намачкани издания на „Бритиш Медикъл Джърнъл” и „Дъ Джърнъл ъф Инфекшъс Дисийз” – доказателство, че съветските военни епидемиолози са следили научните достижения на колегите си отвъд желязната завеса. Запазен е и огромен склад с всевъзможни епруведки, колби и други специални лабораторни съдове. Почти във всяко помещение могат да се видят различни по обем сейфове.

Между Кантубек и лабораторния корпус има странен, напомнящ на котелно обект, макар че във вътрешността му вече не е останало нищо. От него в посока към лабораториите тръгват три тръби, всяка оцветена в различен цвят. В околностите е пълно и с други загадъчни съоръжения. Мълвата дори твърди, че под земята на острова съществува цял подземен град. И един странен факт – за четиридесет и четири годишното си същесвуване секретното поселище така и не се сдобива със собствено гробище. Но да не забравяме, че за нуждите на полигона е функционирал екарисаж, който сигурно е можел да действа и като крематориум. Днес останките му напомнят на лабиринт с дълбоки камери, а гигантският хълм от конски кости в съседство е като зловещ паметник на човешкото безумие, впрегнало огромни усилия и средства в развитието на наука против живота.

Цитираният вече журналист Григорий Беденко разказва как ловците на метали случайно откриват едно тайно подземно хранилище. Съзнавайки, че в него най-вероятно са заровени причинители на смъртоносни болести, те го засипват отново. Няма данни някой от тях в последствие да е загинал от фатално заболяване. Но според Беденко лекарите от аралския район доста често се сблъскват с тежка форма на дерматит, при която тялото на пострадалия се покрива с язви. Дори да допуснем, че тези случаи нямат пряка връзка с ужасяващите неща, намиращи се на острова, остава открит въпросът дали щамовете на опасни бактерии не могат да попаднат в ръцете на международни терористи. Според Алим Айкимбаев от Казахстанския институт за карантинни и зоонозни инфекции, всеки заинтересован би могъл без много трудности да се сдобие с антраксни щамове от Возрождения. Островът не само че не се контролира от властите, но и на територията му е открит нефт, което означава, че в бъдеще ще стане още по-достъпен.

През 2001 г. Пентагонът и Узбекистан подписват договор за ликвидиране на последиците от биологическите експерименти на Возрождения. За целта узбекското министерство на отбраната получава $6 млн. При пълна секретност още на следващата година Брайън Хейс, био-инженер, работещ за Пентагона, оглавява американска експедиция до острова. Официалната цел на екипа от 113 военни специалисти е да се неутрализира заплахата от разпространение на оцелели антраксни спори. Но според редица специалисти – биолози и епидемиолози, работили на острова от 60-те до 80-те години – системата за унищожение на заразените животни е била толкова надеждна и добре отработена, че изключвала рецидив за възникване на зараза от останките. Тогава какво привлича американците на Возрождения? Според Министерство на отбраната на съседен Казахстан неофициалната и същинска цел на американската експедиция е събиране на разузнавателна информация за съветската програма за биологическо оръжие. По останките от оборудването в изоставения изследователски комплекс до голяма степен могат да се определят основните направления, по които са работели съветските специалисти, а така също и да се добие представа за нивото на достиженията им. Това обяснява защо екипът на Брайън Хейс не е проявил никакъв интерес към стотиците хранилища с останки от изгорени животни. Вместо това действията на хората му са били насочени към лабораторния комплекс и завършват с изгарянето на няколко бараки и склад. Възможно е и да са търсели заровените контейнери с антраксни спори, докарани на острова от Свредловск-19. За американските епидемиолози би било много важно да разберат дали техните противоантраксни ваксини могат да противодействат срещу съветските бойни щамове.

Каквато и да е истинската причина за засиления интерес на американските военни към полигона на Возрождения, едно е ясно: нарастващото присъствие на САЩ в Централна Азия и особено в Приаралието със сигурност ще доведе до сблъсък със стратегическите интереси на Казахстан и Русия в региона. А тайните на бившия изпитателен полигон още дълго ще привличат вниманието върху Возрождения. Наскоро някаква американска фирма изявила желание да изгради на острова фабрика за производство на рибно костно брашно. Как ли ще развиват дейността си, при положение че от години в Аралско море няма промишлен риболов
Източник:http://indreal.blog.bg/drugi/2007/03/07/zloveshtiiat-ostrov-nasred-umirashtoto-more.49552
Вижте още по темата:

СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 1- подземна база в Балаквала
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 2 - Тайното метро в Москва
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 3- Ядреният полигон в Тоцкое
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 4 - засекретеният град Межгорие
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 5- дупката на полуостров Кола
Семипалатинск- най -секретния ядрен проект на СССР 
Долината на смъртта- уранов лагер от 1945 год. в далечния Сибир
Маршал Победа- Героят на СССР Маршал Георги Жуков 
Морозов- митологизираното дете жертва на Сталинисткият режим 
Стаханов - поредната рожба на комунистическата пропаганда 
Операция "Буря 333"- 43-те минути , които решават съдбата на СССР и Афганистан

Read more...

вторник, 28 септември 2010 г.

Автентичен разказ на участник в двете войни в Чечня


Втората чеченска война продължаваше. Грозни беше превзет, тъкмо бяха завършили боевете за Катир-Юрт и операциите по прочистване на Алхан-Кала, където по „адреси” ликвидираха измъкналите се от Грозни бунтовници. През март 2000 аз бях сержант, старшина на група за Специални Действия в Отряда за Специални Действия „Росич”. По произход съм от място наречено „Десети совхоз” (совхоз – наподобява ТКЗС; съвместно селскостопанско управление подобно на колхоз, но с по-различни характеристики – бел. пр.) и вероятно заради това в отряда ми измислиха прякора „Червонец”(червонец – на жаргон едно от значенията е „банкнота от десет рубли”.)…
    В отряда дойдох още през 1993-а, когато той представляваше само учебна рота на спецчастите и попаднах в първия набор. Като наборен войник воювах в Чечня от 12 до 31 декември 1994 година. Нашата колона по време на марш беше унищожена край Чернореченската гора. Там и завърши моята първа чеченска кампания, заедно с нея и наборната ми служба. Уволних се точно преди нова година, когато бунтовниците в Грозни вече бяха разбили Майкопската (по името на града, от който е бригадата – гр. Майкоп) бригада, през 1998 се върнах в отряда „Росич”, където служих и през 2008 и минах всички длъжности от редови снайперист, командир на взвод, командир на група до заместник-началник щаб по специални операции.  
   В първата седмица на март 2000 година започна обсадата на село Комсомолское (Чечня). Чеченците го наричаха Саади-Кутор. В първия ден на обсадата от населеното място започнаха да излизат групи бежанци и по техни думи, в Комсомолское имаше около две хиляди бунтовника водени от полевите командири Бараев и Гелаев. Северната страна на Саади-Кутор беше удържана от бараевците (хората на Бараев), наброяващи до 300 души. Нашата задача беше да открием огневите им точки. На всички групи дадоха сектори, за които да отговарят и на 5 март се хванахме на работа, проверявайки всяка къща. Вечерта на границата на селото, в една необитаема къща, намерихме малък склад с оръжие и в момента на излизане от двора попаднахме под огъня на гранатомети и миномети. Тъкмо отстъпихме, когато видях двама души да бягат по улицата: това бяха старец и момче. Навеждайки се и нелепо криейки се с ръце от шрапнелите, те се носеха надолу по улицата. Двамата бяха изплашени, а старецът май беше леко ранен от шрапнел. Момчето се казваше Хамзат, а старецът — Муса. Ние ги изведохме от зоната на стрелбата, превързахме одраскването на стареца и ги изпратихме към импровизирания лагер за бежанци, разположен в полето зад селото. След едно денонощие ние отново се срещнахме, при доста по драматични обстоятелства.  
    6- ти март беше студен и слънчев. Ние продължавахме работата си, движейки се от къща на къща по същата улица. Къщите, макар да пазеха още топлината на камините и осезаемото присъствие на хора, бяха пусти. Около 11 часа сутринта първата група в състав от 22 души – 18 наши и четирима собровци (СОБР – спецотряд за бързо реагиране – бел. пр.) – се готвеха да проверят поредната изоставена къща. Всички групи се придвижваха към третата уравнителна линия, откъдето им предстоеше да започнат работа. Съобщиха ни безусловната заповед на командира на отряда Сьомин: засега да стоим на линията и да чакаме последващи указания. Право пред нас, на малко възвишение, стоеше голяма двуетажна вила с червени тухлени стени. Той стърчеше като гнойна пъпка: разполагайки се точно до кръстовището, което при определени обстоятелства можеше да се нарече стратегическо, къщата все едно че дразнеше и предлагаше на всички да разкрият колкото се може по-бързо някаква тайна скрита в дълбочината й. Лейтенант Жен – така в отряда наричаха командира на 1 група Джафяс Яфаров, който, въпреки молбите на командира на отделение от групата за бойно обезпечение, настоя да огледа вилата: „Ще разберем какво има там! Ще се оправим спрямо ситуацията, а там и останалите ще се присъединят…» Лейтенантът заповяда на дозорната група от четири души да напусне уравнителната линия и да огледа къщата. Това решение се оказа съдбоносно за цялата 1 група. Отначало, като че ли, всичко беше нормално. Нашата група за оглед влезе в къщата и на първия етаж, в една празна стая се натъкна на позиция оборудвана за картечаря на бунтовниците: зад торбите с пясък, върху двунога стоеше картечница и кутии с патрони. Получавайки доклад относно находката, лейтенантът взе със себе си още трима „спецове” и заедно с дозорната група продължи да оглежда къщата. В един момент негов боец премести изоставената картечница и... отвори сметката с наши загуби: картечното гнездо беше минирано и двама спецназовци загинаха на място. Всичко останало се случваше на един хвърлей от трета група, но бандитите не им позволяваха да правят каквото и да било, притискайки ги с плътен огън от околните къщи и зеленината на градините. Аз със моите бойци бях на около петстотин метра от вилата и не можех да помогна на Жен. Същевременно, 1 група попадна в огнена торба. Боят се водеше в тясното пространство на двора и вътре в самата къща. Бандитите, криещи се в мазето и съоръженията на двора, разстрелваха спецназовците от три метра, от упор. Стреляха от къщата, от таванското помещение, иззад вратите. Тези, които успяха да скочат в плевнята или да се изместят в ъгъла на двора, бяха замеряни с гранати.
   Първата половина на групата загина още приближавайки се към сградата – работата си свършиха снайпериста и картечарите, скрили се на тавана. Един „дух”, показал се за секунда на прозореца, ние успяхме да ликвидираме, но това естествено не решаваше съдбата на битката. Момчетата просто бяха разстрелвани пред очите ни. 19-годишния сержант Саша загина, когато до мъртвата зона на обстрела му оставаха някакъв половин метър. Той пълзеше по пътя и викаше: „Майко! Майко! Спаси ме! Моля те!” снайперистът на бунтовниците стреляше с бронебойно запалителни. След всяко попадение на куршум войника биваше подхвърлян на пътя, а якето на униформата му искреше със ярко син пламък. Момчето пълзеше и викаше: „Мамичко! Боли!” той затихна пред самата врата на двора, изпъвайки напред ръцете с автомата в тях.
попадайки в засада вътре във вилата нашите момчета не се изплашиха, а се биха отчаяно. Притиснати между етажите момчетата се държаха още двайсетина минути. Най-вероятно те разбираха, че те вече няма да могат да излязат, но въпреки това, както е и прието в руските спецчасти, никой не вдигна ръце във въздуха, не се предаде в плен, всички се биха до последния патрон. Цялата 1 група за специални действия загина заедно с командира си, 24-годишния лейтенант Джафяс Яфаров, по-късно посмъртно удостоен със златната звезда на Герой на Русия. Заедно с бойците от «Росич» загинаха и четирима офицери от СОБР.
     В това време ние безсилно гризахме земята на откритото пространство и даже не можехме да си вдигнем главите – по нас и по 3 група гърмяха картечарите и снайпериста. На групите ни се наложи да отстъпим назад под плътния обстрел на бунтовниците. Това движение беше изключително трудно. Ние бягахме по полето, през канавките и пресъхналата река в посока моста, на който се разположи нашата „кутийка” (бронирана машина). През цялото време по нас стреляха картечарите на гелаевците, скрили се по таванските помещения и в дълбочината на дворовете срещу „нашия” изход от канавката към моста, канейки се да отрежат коридора ни. Някак си стигайки до БТР- а ние се скрихме зад бронята му и си поехме дъх, докато стрелецът в машината обработваше огневите точки на бандитите с тежката си картечница КПВТ. Картечниците на гелаевците замълчаха за кратко: „чехите” сменяха позиции. Воюваха „духовете” прекрасно: те сковаваха маневрата ни, умело използваха преимуществото си в познанията в географията на селото и не ни даваха да водим прицелен огън, окучвайки ни със снайперски огън и притискайки ни към земята с гранатометни залпове. Една граната уцели кърмата на нашия БТР, направи рикошет и се взриви във въздуха, причинявайки смъртоносна рана в главата на още един от нашите... около час тъпчихме на една педя земя и аз започнах да се опасявам, че ще ни притиснат както направиха това с Жена. За щастие успяхме някак да се измъкнем от пръстена на обкръжението. Равносметката на първото денонощие на боя не беше в наша полза: понесохме болезнени загуби и не взехме под контрол стратегически важни точки в това селище. Колкото и да е парадоксално поставената задача по откриване на огневите точки на противника ние изпълнихме – всъщност, цялото село представляваше непрекъсната огнева зона. Не е учудващо, че след денонощие щурмът на селото продължаваше вече с помощта на авиацията и артилерията. След суматохата на боя дали ми беше лошо? Ами не… Беше ми... никак. Чувствах, че съм жив, осъзнавах го, но радост това не ми носеше. Моите другари, Женя, Емиков, Никулин, Гордей и други, лежаха мъртви в Саади-Кутор. Аз бях съвсем близо там, но нищо не направих. Даже телата им не прибрах. Докторът ми наля спирт: леко ме отпусна...
Новината за сериозните загуби на спецчастите започна да се разпространява по войсковата групировка, участваща в разгрома на двете банди. Горчиво ни беше да осъзнаем, че бунтовниците успяха през първото денонощие на операцията да нанесат толкова сериозно поражение на отряда ни. Но, получавайки такъв шамар, ние само се озлобихме и направихме изводи – воюваме не с бандити „текезесари”, а с опитен противник. Както и ние, командирът на „Росич” тежко преживяваше гибелта на първа група. Ето ги и думите му, които определиха бъдещата последователност на събитията: „Отрядът няма да се махне от тук, докато не прибере всички свои”. По обед от полк. Сьомин разбрах, че с помощта на местните жители се водят неофициални преговори с гелаевците. После обявиха, че са нужни доброволци сред бойците на спецчастите – предстоеше да се прати делегация при бунтовниците. Сигурно чувствах някаква вина зад гърба си, затова казах че ще ида и аз. Заедно с мен желание изявиха още четирима спецназовци. Това бяха Бутков, Кузмин, Клюев и Смирнов. Всички си взехме сбогом с другарите ни от отряда, защото разбирахме – може и да не се върнем. С нас да преговарят тръгнаха онези същите Хамзат и Муса, които измъкнах на 5 март от зоната на обстрел. Те носеха на бунтовниците вода и продукти. Те бяха и наша гаранция. Единствената гаранция. Съгласно условията, всички тръгнахме без оръжие. Скривайки под бронежилетките по две гранати (живи нямаше да се предадем), се качихме на два БТР и поехме към селото. Тътрейки се сред буците с пръст моите „катафалки” неуверено си проправяха път по покрайнините на селото, където всеки втори дом беше изгорял или разрушен под ударите на вертолетите и където път вече нямаше, а реално –само развито от верижна техника направление. Покрай мрачните скелети на сградите пасяха несмислени крави. Беше тихо, като в гробище. Първото тяло, което намерихме беше на Муха. Неговата разкъсана от куршуми бронежилетка простреляната „сфера” (каска) се виждаше сред коловозите. За наше огромно учудване Муха беше жив. Когато започнаха да стрелят по групата, той се метнал в коловоза оставен от БТР и залегнал там. Забелязали го от къщата и започнали да стрелят. Прострелвайки шлема му на две места и разпердушинвайки «бронята» ми, бунтовниците го сметнали за мъртъв. Ранен в гърдите и гърба той лежал в коловоза няколко часа, притискайки се към земята, докато не се появихме ние. Според мен, характера на раните му беше просто несъвместим с живота: виждах костите на гръбнака му през дупките в „бронята”, а се оказало, че минавайки жилетката, куршумите засядали в мекото на гърба му и просто съдирали кожата и месото. Невероятно, но напълненият с адреналин Муха стана, взе автомата си и самостоятелно повлачи крака към нашия лагер. След това стана по-лошо. Десетина наши другари лежаха в редица на височината пред къщата. Почти всички бяха убити от снайпер. Всеки бе довършван в главата. Пред самата порта на къщата ничком лежеше още един наш убит. Явно го бяха скосили трасиращи куршуми, тъй като цялото му тяло все едно, че беше насечено с брадва. Когато свалих каската му, черепът на боеца просто... се спука. Върху мръсния сняг се разплеска сгъстена кървава пихтия. Аз, псувайки и с треперещи ръце, започнах трескаво да събирам с шепи кървавия сняг обратно в шлема. Стоящият зад мен спецназовец захлипа и заплака. След това започна безсмислено да обикаля в кръг и абсолютно си „изгуби главата”. Аз се раздразних, надигнах се и го ударих силно по лицето. Някъде отгоре се чу смях. Брадат, с бели зъби чеченец със зелена лента на главата ми махна с превързаната си ръка: „Ей, руснак, зарежи тоя труп! Тук ела! Тук има още!”

...Накиченият с оръжие бунтовник размахваше пред лицето ми пистолет „Стечкин”. Не му се харесах. Дявола ли ме дръпна за езика да устройвам дискусия на религиозна тема. Заради това получих два удара с пистолета по зъбите и плюейки кръв чух дрезгавия шепот на момчето Хамзат, стоящ зад гърба ми: „Ако решат да ни убиват, ще ни убиват всички заедно”. Бунтовникът, побелял от ярост, три пъти стреля над главата ми, изпсува на руски и ми навря пистолета в устата. В това време на другите ми другари шумно четоха Корана. На двора се разнасяше глъч и викове. Муса и Хамзат със всички сили се опитваха да спечелят време и „успокояваха” както можеха побеснелите бунтовници, опитвайки се да отклонят вниманието им, за да не им позволят на бандитите да започнат саморазправа. Те се хващаха за оръжията им и яростно спореха с тях за нещо на чеченски. Аз улавях само общия смисъл на аргументите им: тези, хора вчера ни спасиха, те дойдоха с нас, ние отговаряме за тях, те са без оръжие, просто искат да вземат убитите си. Бунтовниците ту се смееха, ту викаха, наричайки ни с всякакви епитети и не разбираха от какъв зор те трябва ей така да ни дадат нашите убити. Ни пък стояхме обкръжени от около четиридесет брадати, окичени с оръжие „чехи” (чеченци) и се готвихме да умрем. Главното нещо, което решително не устройваше бандитите: защо им изпратиха старшина, а не офицер? Аз ги уверявах, че съм доброволец както и всички, спецназовци, които бяха заедно с мен. Неочаквано на двора се появи облечен в черна натовска униформа висок брадат тип, с бинтовано лице: виждаха се само устните му и едното му око. Той беше контузен, говореше тихо. Това беше заместника на Гелаев Абдул-Хамид. Бунтовниците го наричаха „Хома”, позивния му беше „Черен орел”. Той каза нещо на бандитите си на чеченски, после дойде при мен и ме увери, че никой няма да ни пипне. Без излишно бавене започнахме да товарим убитите ни върху първата машина. Направи ни впечатление, че гелаевците не бяха се гаврили с телата на спецназовците и даже не бяха махнали оръжието от телата. Тези, които бяха загинали в къщата бунтовниците изнасяха сами, сваляйки от тях автоматите и ни ги предаваха. Освен „стечкина” и станцията на лейт. Яфаров друго не си бяха прибрали. Те също ни помогнаха до закрепим с въже телата върху машините. От носа до самата кърма машината беше покрита с наши убити, телата лежаха даже върху капака на двигателя. Единия от бандитите огледа с невесел поглед купчината изтерзани трупове върху БТРа и произнесе: „ «Ние само от вашия спецназ и авиация се боим. Повече – от никой». Мен по някаква причина тези думи ме раздразниха силно и аз казах, че въобще не ме е страх от никой. Той се опита да изглади неловката ситуация и с басовия си глас добави: «Твоите момчета бяха добри воини. Беше достойно да се сражаваме с тях...»

След тази странна и печална церемония Хома ме отведе настрана и между нас се проведе разговор на четири очи. Главатара на отряда гелаевци ме ПОМОЛИ да изпълня парадоксална молба – да предам убитите и ранени бунтовници на местните жители. Това означаваше, че аз, боец на руските спецчасти, трябваше не само да постъпя против общата военна логика, но и съзнателно да действам против целите на нашите «адресни мероприятия», главния смисъл на които беше унищожаването и захвата на живи бунтовници за измъкване на изкючително ценни разузнавателни данни.
Аз свикнах на твърдостта на военното време… И преди и след събитията в Саади-Кутор ми се налагаше да взимам чужди животи и да изпращам свои загинали другари. Няма да е преувеличение да кажа, че аз искренно ненавиждах тези, с които ми се наложи да воювам и знаех как те ненавиждаха мен и моите другари. Нито аз, нито моите хора не таиха илюзии относно културата на бандитите: ние знаехме какво правят те с попадналите в плен при тях ранени руски военни. Аналогично, чуждата смърт никога не ме беше вълнувала и ми беше все едно какво ще се случи с този или онзи ранен „дух”, когото сме изкарали от мръсните мазета на Грозни, Аргун или Алхан-Кала. Те бяха стотици, лица не помнех, техните небръснати бинтовани мутри, зелени шахидски ленти просто се смесиха в една обща сива маса. Нас ни интересуваха само сведенията, които тези врагове трябваше безусловно да ни предоставят- нищо друго нямаше значение. A la guerre comme a la guerre…

Е, да допуснем, убитите „чехи” ще дам на местните – нека по-бързо ги закопаят. А какво да правя с ранените? Аз осъзнавах, че много от онези, които воюват в този ад още от първата кампания насам, и няма да ми простят. Може би ако на мен – професионалния „вълкодав”, червена барета от спецназ – доложеха, че някакъв руски военен се кани да пусне ей-така група ранени бандити, щях да застрелям този боклук сам за предателство. Абдул-Хамид ме гледаше право в очите и четеше объркването на лицето ми. „Слушай, ние вашите убити дадохме цели, нищо не сме им правили, нали? Заедно с оръжието? Вас не ви пипнахме? Просто откарай нашите убити и тежко ранени и ги предай на жените в бежанския лагер. На ранените тук с нищо не можем да помогнем, а те поне някаква помощ ще окажат. Аз на теб още един пленен руснак ще дам – взимай го”. Задържах емоциите си под контрол. Изведоха плененото войниче. Той беше с белезници и камуфлаж с пясъчен оттенък. Това беше редник от 503 мотострелкови полк, който беше отцепил Комсомолское и когото бунтовниците бяха помели още при проникването в селото. Името на войника не запомних. Заедно с бунтовниците започнахме да измъкваме от мазето на същата къща техните убити и ранени. Стана ми разбираемо настървеността, с което гелаевците защитаваха къщата: тук бе полевата им болница и моргата. От небето се посипа ситен сняг, слънцето се скри зад оловните дъждовни облаци, започна бързо да се стъмва. Товарихме ги вече на нашия втори БТР. Имаше много убити. Около петнайсет. Ранени имаше още повече. Повечето бяха „тежки”, ранени в главата, корема и краката. Раните на някои бяха съвсем пресни – това бяха бандитите, които успяха да поемат от куршумите на другарите от групата на Яфаров. Не мога да кажа, че това особено ме зарадва. Моите эмоции вече практически бяха атрофирали и исках колкото се може по-бързо да се махна от проклетото село. Само ако знаех: всичко интересно едва започваше.
Свирещия звук на 120-миллиметровата мина и последващия взрив на сто метра от нашите „кутийки” изплаши всички без изключение. Мен болезнено ме удари една буца пръст по главата. Всички като по команда паднаха на земята и се притиснаха към нея. След миг долетя и втората мина. Ярка експлозия, падащи от небето буци замръзнала пръст. Третата мина се заби в средата на двора и... не се взриви. Ние с Хома навъсено гледахме опашката на стоманеното и оперение, търчащо от земята на половин метър от нас. Кой стреляше и откъде беше неясно. Но абсолютно ясно беше едно – целеха се в нашата къща. „На бегом в мазето!!!” –изрева Абдул-Хамид и всички на тълпа се ринахме към къщата, старателно прескачайки опашката на „сто и двайската”. Това беше сериозно, железобетонно укритие дълбок метър и половина. Вътре беше безопасно и даже сухо. Над нас свистеше и се разнасяше тътен. Ние пък стояхме в полутъмното мазе – ние спецназовците и бунтовниците на Гелаев, притиснали се един до друг, разтрепервайки се от взривовете и глухо псувайки. Сред бандитите имаше снайперист, облечен в анцуг, въоръжен със снайперска карабина тип „биатлон”. Запомних как той, сочейки труповете на убитите от него момчета, замислено каза: „На твоите момчета не им провървя...”. Моят кръвен враг, убил моите приятели, обезобразил телата им с бронебойно запалителни куршуми, стоя на няколко сантиметра от мен, чувствах дишането му. При желание можех да го докосна. Над нас кънтяха взривове и зад врата се сипеше някакъв боклук. Обстрелът спря тъй неочаквано, както и беше започнал. Не вярвайки, че всичко е свършило ние внимателно излезнахме на повърхността. Целия двор беше разровен от мините, обсипан с шрапнели и парчета тухли и шисти. В мъртвата тишина ние се гледахме един друг с бунтовниците, гледахме и входа на мазето и смутено отвеждахме погледи встрани, все едно там долу беше станало нещо много неприлично. Аз отново погледнах снайпериста с карабината „биатлон”. Той се намръщи, обърна ми гръб и се разтвори в тъмнината на двора. Слънцето се канеше да залезе, валеше сняг, покривайки ледената коричка върху зелената броня на машината и вкочанените тела на убитите – и нашите и не нашите. Командирът на гелаевците даде команда на главорезите си: „Тръгваме!” те извадиха от мазето последните тежко ранени. Някои бяха в безсъзнание. Един едър бунтовник беше с разбит от шрапнел череп и окото му беше по неестествен начин обърнато. В косматата си лапа той продължаваше да стиска опръскан с кръв празен пълнител от автомат. Струваше ми се, че бунтовниците разбираха положението си. то беше безнадеждно. Селото беше блокирано, мачкаше ги авиацията, биеше ги артилерията, силите, разбира се, бяха неравни. А отряда на Гелаев обречен. Чакаше ги смърт. Тя вече беше около тях. Те сами я сееха и сами я събираха. Но мисля, че чеченците се бяха преситили да наблюдават тази ежедневна, ежеминутна, безрадостна смърт и не искаха да виждат бездарната и мъчителна гибел на своите другари в мазето на тази проклета къща от червени тухли. Затова, въпреки логиката, решиха да повярват на мен, техния враг. Надявайки се, че няма да ги излъжа. Няма да предам ранените на ФСБ или сътрудниците на Министерството на правосъдието, което аз, собствено, бях задължен да направя. Няма да ги пратя в Чернокозово. Няма да ги застрелям излизайки от опасната зона. Че няма да ги изхвърля в канавката, което щеше да е най-лесно. А вместо това през нощта във воюващото село ще тръгна да търся някакви „мирни” чеченци и ще ги убедя да вземат от мен, руския „окупатор”, тези полуживи „шахиди”. „Ние с теб имаме УГОВОРКА, старшина, нали? Предаваш нашите ранени на жените?” –върху забинтованото лице виждах само око и мърдащи устни. Без да отмествам поглед, отговорих: „Съгласен!”.


На прощаване Абдул-Хамид ни пожела да стигнем „благополучно” и произнесе следните думи: „Аллах Всемилостен и Милосърден ще посочи на всички ни пътя на избраните за радост или ще поемем по пътя на онези, които предизвикаха гнева Му. ИншАлла!”. Сложих крака си върху стъпенката на втория БТР и се качих нагоре. Трябваше да седя върху трупа на някакъв убит гелаевец. „Седя върху трупа на враг” –улових тази мисъл в съзнанието си. До мен, вглеждайки се в непрогледния мрак, седяха напрегнати и въоръжени до зъби бунтовници. Тези от тях, които бяха леко ранени, доброволно се съгласиха да ни съпроводят през своята „зона на отговорност”, което съвсем не беше излишно. Първата машина, натоварена с нашите убити, се движеше в полумрака малко по-напред. Минахме около петстотин метра, когато вдясно, от двора на някаква къща, започнаха да ни обстрелват с РПГ. За щастие две гранати минаха покрай нас и експлодираха зад БТРа. Нашия водач механик не се стресна, а се ориентира правилно: даде газ и изведе машината извън обстрела, прескачайки опасното кръстовище. Още към половин минута нападателите продължаваха да гърмят по отдалечаващата се машина, но после бързо се прехвърлиха на нас. Без да чакаме докато ни подпалят ние наскачахме от бронята и тук започна абсолютния абсурд: ранените бунтовници се разделиха на две групи и прикривайки мен и другарите ми, започнаха да гърмят с всичко, което имаха по гранатометчиците на „духовете”, съсредоточено стрелящи по нас! Втората група, вглеждайки се в тъмата на дворовете, внимателно ни тикаше в направление, противоположно на сражението. Ние си пробивахме път през някаква изоставена градина, където унило съхнеха млади трепетлики и ябълки, изобилно вдигнали се сред разбитата още през първата война, отдавна изоставена къща. На бегом, скачайки... Същевременно, старшият сред „нашите” бунтовници по отворения канал за връзка започна да вика старшия сред нападателите, изяснявайки, кой стреля по нас. Тези преговори, изпълнен с псувни на руски и чеченски, продължиха към двайсет минути, докато „чехите” не се разбраха между себе си. нападателите дълго не вярваха на „нашите” гелаевци и човек можеше да ги разбере! През нощта по Комсомолское, обкръжено от руски войски, се разкарват два натоварени с трупове блудни руски БТР, съпровождани от хората на Гелаев. Това си беше чист оксиморон...
Неочаквано стрелбата стихна. Студения вятър развяваше храсталака покрай входа на мъртвата къща. Продължаваха да се сипят снежинки и се чуваше как вятъра играе по листата на дърветата.

В края на краищата ни дадоха „коридор” и ние продължихме по-нататък. Приближавайки се към позициите на федералните бунтовниците започнаха видимо да нервничат. До лагера ни оставаше около километър. Гелаевците вече видимо се напрегнаха. Седящият зад мен брадат тип викна: „Имахме договорка, старшина?” Аз кимнах. Ето го кръстовището, след което се забелязваха размитите очертания на крайното КПП. В светлината на фаровете от БТРа аз видях на пътя силуета на първата ни „броня” и самотна фигура в камуфлажни дрехи и АПС (пистолет „Стечкин”) отстрани. Ние забавихме ход. До моята „кутийка” (бронирана машина) се приближи Игор Сьомин, командир на отряда. Той стоеше абсолютно сам върху нощния чеченски паваж и от самия момент на моето „отпътуване” просто чакаше мен – своя старшина, когото прати при бунтовниците, за да прибере загиналите си хора, на своя отговорност. Поглеждайки картината върху моя БТР, той намести знаменитите си очила и невъзмутимо седна до мен, все едно че не забелязва свирепите и подозрителни погледи на бунтовниците, които в този момент се намираха на предела на нервното напрежение. Преминавайки на скорост КПП-то с шокираните пехотинци в него, ние завихме към полето и се насочихме там, където се суетеше черната човешка маса и се чуваше чеченска реч. Покрай канавката нашите „кутийки” намалиха. Сьомин скочи от БТРа и без да си взима довиждане, деловито тръгна по пътя към лагера, попът отръсквайки залепналата по кубинките му глина. Първата „кутийка” плавно пое към временната база на отряда ни. Аз отново останах сам с гелаевците. Хората от лагера с тревога гледаха към нас. Те явно не разбираха какво става, но естествено, не очакваха нищо добро от появата на руска машина покрай лагера им. Викнах им нареждайки им да се приближат. Никой не помръдна. Аз започнах да псувам. Заедно с мен на чеченски започнаха да викат и бунтовниците. Няколко жени се приближиха. Видях разширените им от ужаса очи, длани притиснати до устните, чух воплите и стоновете им, женския им плач... Аз сам хванах за краката първия труп на бунтовник и го метнах на утъпкания макадам. Жените мигновено се хвърлиха под краката ми, хванаха убития и веднага го издърпаха. Едва вадейки краката си от лепкавата глина, губейки дъх, се завтекоха още четири млади чеченки, после още и за някакви си три минути отнесоха всички – и ранените, и убитите. В мрака чух глухите стонове на полуживите бунтовници и шумния плач на жените...

„Ето – изпълних уговорката”, тихо казах аз, но никой не ми отговори. Когато се обърнах, около мен нямаше никой. Гелаевците се бяха разтворили в тъмата на студената кавказка нощ. „Тръгваме!” – уморено изкомандвах на водача. Тежката машина привично изплю облак черен дим и запали фаровете си. в светлината им видях милион бели точици разпръснати във въздуха. Те тихо падаха върху заледената броня на БТР- а сред оглушителната тишина.


ЩУРМЪТ на Саади-Кутор продължи още три седмици и едва на 25 март обявиха, че Комсомолское е освободено от бунтовниците и е взето под контрол от федералните сили. Гелаевците и бараевците загубиха около 800 души. Част от тях заедно с Хамзат Гелаев успя да се измъкне от населеното място. Абдул-Хамид загина. По слуховете той, ранен, се удавил в дълбока канавка, в която групата му стояла през нощта в ледената вода няколко часа, чакайки възможност да си пробие път навън. Лидерът на сепаратистите Аслан Масхадов «разжалва» Гелаев от «бригаден генерал» до «редови» за бездарно погубените бойци от чеченското съпротивление и от този момент в стана на бунтовниците се начена сериозен разкол. Отряда за специални действия „Росич” продължаваше изпълнението на бойната задача в селището Комсомолское, където понесе най-тежките си загуби за цялата история на 2-та чеченска кампания.
През 2009-та Червонец се уволни от отряда заради получени наранявания.
Вижте още по темата:

Read more...

Семипалатинск- най -секретният ядрен проект на СССР

Ядрен опит през 1953 г.
В началото на Студената война Сталин избра едно от най-отдалечените кътчета на империята си, където да експериментира с първите ядрени бомби на Съветския съюз. 60 години по-късно Семипалатинск все още носи канцерогенното си наследство. Как Съветите обрекоха обширна част от Казахстан на ядрена смърт и какви са последствията от тестовете с атомни бомби, пише в. „Индипендънт”.

Олег Немитов, радиолог в Националния ядрен център, проверява гайгеровия брояч в епицентъра на първия ядрен опит, извършен от Съветския съюз на 29 август 1949 година. Вървейки през равната и безкрайна казахска степ, Немитов изведнъж спира, започва да рови из камуфлажните си панталони и изважда гайгеровия брояч. Устройството пищи на живот и смърт. Той се взира замислено в екранчето. Когато излезе от колата, там пишеше 3. Сега, след няколкостотин метра, скочи на 10. Той вади предпазни маски и два чифта терлици за обувки за еднократна употреба. „Ако искаме да отидем по-натам ще трябва да сложим тези неща,” казва той.
Малко по-късно той отново проверява апарата си. „Виж, броячът отчита 21,” отбелязва Немитов. „Ако бяхме в някой град, далеч от тук, щеше да показва около 0,1. Радиацията се увеличава много бързо.” Причината Олег да следи толкова внимателно за радиацията е фактът, че се намираме на мястото, където преди 60 години Съветският съюз започна Студената война с детонацията на първата си ядрена бомба. Наблюдавана от опакования с олово бункер на страховития шеф на сталинската тайна полиция Лаврентий Берия, първата експлозия се състоя точно в 7 часа на 29 август 1949 година, изхвърляйки огромна ядрена гъба, която се понесе над степта и – без знанието на местните хора – освободи огромно количество радиоактивен материал върху хората, къщите и полетата им.
Днес синоним за ужаса на новата технология са Хирошима, Нагасаки и Чернобил. Името на Семипалатинск не е толкова известно и почти е забравено. Никъде другаде по света обаче не е имало толкова голяма концентрация на ядрени експлозии на едно място за толкова продължителен период. Когато Берия определи далечното източно кътче на Казахстан за таен ядрен полигон на Съветския съюз, описа мястото като „необитаемо” – забравяйки с леко 700-те хиляди души, които живееха в околните села и градове. За една нощ регионът беше изтрит от картата за следващите 40 години. Съветските учени детонираха 615 ядрени устройства на тайния полигон Семипалатинск.
    През първите 13 години тестовете на полигона с площ от 80 000 кв.км бяха извършвани над земята, изхвърляйки в атмосферата огромни количества ядрен отпадък. Те бяха последвани от подземни, които замърсиха огромни пространства земя с отровна комбинация от радиоактивни препарати, които ще продължат да тровят почвата в продължение на хиляди години. Казахстан закри тестовата площадка почти веднага след като получи независимостта си през 1991 година (и така стана първата страна в света, отказала се доброволно от ядреното си оръжие). Но смъртоносното наследство от онези опити е все още живо.
    В новата болница в покрайнините на Семей – новото казахстанско име на Семипалатинск, разположен на 150 км източно от полигона – Галина Битюкова, на 54 години и болезнено слаба, се подлага на втория курс химиотерапия за рак на яйчниците. „Понякога имам чувството, че ракът ми е свързан с ядрените опити,” казва тя. „Може да е рак, от какъвто се разболяват и другите хора, но когато се сетя какво се е случвато тук и колко много хора са болни от рак, започвам да се замислям.”
    На отсрещното легло лежи Светлана, жена на 50 години, която се възстановява от мастектомия (отстраняване на млечната жлеза). Тя се съгласява. „Дъбоко в себе си знам, че ядрените опити имат общо с болестта ми,” казва тя, отправяйки пресилена усмивка, която разкрива пълен набор от златни зъби. Д-р Байпесов Мухаметкалиевич е ръководител на онкологичното отделение в Семей и лекува до около 40 000 души на година. „Трудно е да се каже дали ракът е причинен от опитите или не,” споделя той. „Но само като погледнете данните ще разберете, че този район на Казахстан е с най-високо ниво на раковоболни от цялата страна.” Според него заболеваемостта е с близо една трета по-висако отколкото средната за страната. Което е ясен знак, че полигонът продължава да разболява хората.

     Когато Казахстан получи независимостта си след разпадането на Съветския съюз, страната беше оставена без пари, а вредите от ядрените опити бяха само един от проблемите, който Москва завеща на новото правителство, начело на което беше местния комунистически лидер Нурсултан Назърбаев (който все още е президент на Казахстан). Когато руските войски се изтеглиха през границата те не само взеха всички научни данни, свързани с полигона, но и по-голямата част от модерното медицинско оборудване от болницата в Семей.
Семипалатинск днес
     И дълги години жертвите от Симапалатинск, за разлика от тези в Чернобил, бяха оставени сами да се грижат за себе си. Но благодарение на новите приходи от огромните газови полета и залежи от полезни изкопаеми, парите най-накрая потекога към тях. Онкологичното отделение в Семей току-що получи модерно оборудване от японските лекари в Нагасаки, а радиологичното отделение на стойност 30 млн. долара ще бъде готово всеки момент. „Когато дойдох тук за първи път бях поразен от бедността и занемареността на жертвите на ядрените опити,” казва Фиона Коркоран, ирландска доброволка, която е била свидетел на радиоактивното излъчване в Чернобил и която ръководи две сиропиталища в Семей. „Деца с ужасяващи вродени дефекти просто бяха оставяни да гният в институциите. Но напоследък има значително подобрение.”
     Благотворителната организация на г-жа Корконар - Greater Chernobyl Cause – беше една от многото, които работеха в Чернобил. Но когато дойде в Казахстан преди десетина години констатира, че почти няма външна помощ. „Казахстанците непрекъснато ми повтаряха: „Хората идват, отиват си и забравят.” Тук не съществуваше същото усещане за неотложност като в Чернобил. Но случилото се в Чернобил беше единичен трагичен инцидент. Случилото се тук беше систематично и умишлено излагане на хиляди хора на радиоактивно лъчение.”
    Повечето от работещите на полигона отдавна са починали, но нивата на радиация продължават да тровят новите поколения. В апартамент в анонимните блокове от съветската ера се намира единствения център за деца с увреждания. Според директорката му Тилисова Толеакаровна 45 от 346-те деца, които редовно обслужват, страдат от заболявания, които са директно свързани с радиоактивното замърсяване. Куаниш Бауржанали е един от тях. 16-годишното момче е родено в окръг Абай, един от най-близо разположените до полигона. Болен е от микроцефалия, типична за жертвите на радиацията болест, при която главата на жертвите е ненормално малка. „Грижим се за някои от жертвите, които живеят близо до града, но трябва да отидем и в селата,” казва Толеакаровна. „Това е мечтата ми.”
      На около 160 км от Семей се намира Курчатов, педантично изградено селище, което някога е било най-секретното в Съветския съюз. Тук учените картографират и описват ядреното замърсяване на полигона. Вече е ясно, че трите места, на които са провеждани редовно експлозии, няма да бъдат годни за живеене в продължение на хиляди години, а реката, която тече оттук и се влива в Иртиш, също е заразена. Това обаче не спира новодошлите: правителството и частните инвеститори нямат търпение да отворят някои райони от тестовите площадки, тъй като са богати на въглища, мед и сребро. 400 миньори вече копаят за въглища близо до мястото, където бяха проведени някои от най-късните и най-мощни тестове през 60-те и 70-те години.Но бързането да се извлекат полезните изкопаеми от отровената земя накара лекарите да бият тревога. Борис Галич, специалист по последствията от радиацията, казва: „Страхувам се най-много, че тези хора ще бъдат облъчени и ще предадат отровата на децата и на семействата си. За директорите на компаниите това може да няма значение, но не и за хората на земята.”

Вижте още по темата:
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 1- подземна база в Балаквала
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 2 - Тайното метро в Москва
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 3- Ядреният полигон в Тоцкое
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 4 - засекретеният град Межгорие
СЕКРЕТНИТЕ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 5- дупката на полуостров Кола


бутон за сайт

Read more...

Гласът на СССР - Юрий Левитан

Левитан

   Съществуващите записи за началото на войната и последвалите ги съобщения на съветското информбюро не са автентични, тъй като през годините на войната те просто не са били съхранявани. Записани са на магнетофонна лента през 1950 г. – за историята.
Ако се заслушаш, ще разбереш, че дикторът вече не е толкова млад, а през 1941 г. е бил на 27 години. Разказват, че когато питали Сталин скоро ли ще е победата, той, усмихвайки се, отговарял: „ Когато другарят Левитан обяви...”„ Говори Москва!” 
   Дикторският дебют на Левитан, “ най-важният глас” за Русия, започнал в кинотеатър„ Художествен” в гр. Владимир. Но на изпитите в държавния киноинститут момчето с шорти и моряшки потник се провалило с гръм. Но не се предал и започнал да учи за радиодиктор. Преборил се безпощадно с владимирския диалект – четял текстове дори стоейки на ръце – но победил.
    Според една легенда посреднощ Сталин чува как по радиото Левитан чете текст от „ Правда” за Близкия изток и не след дълго на 20-годишния диктор - студент от театър “ Вахтангов” , дават да прочете доклада на вожда пред 27-ия партиен конгрес. След това изчел съобщенията за първите герои на Съветския съюз, спасили ледоразбивача „ Челюскин” , новини от строежа на електростанцията и за процеса срещу „ враговете на народа” . След това дошла войната... През деня няколко пъти чел изявлението на съветското правителство за нападението на фашистите над съветската страна.
    „ Само едно си спомням – болката и гневът препълваха сърцето ми – си спомня Юрий Борисович. Включвайки микрофона, произнесох: „ Говори Москва...” , но почувствах, че не мога да продължа. Пауза. Светна светлинното табло: „ Защо мълчите?” Стегнах се и продължих. „ Декларация на съветското правителство...” Колкото повече четях, растеше увереността ми, че ще победим, престъпленията на хитлеристите няма да останат безнаказани” .
    В началото на войната Левитан излиза в ефир от Свердловск, където бил изпратен с влак с тялото на Ленин. По десет пъти в денонощието, излизайки на живо в ефир, опровергавал съобщението на хитлеристите за гибелта по време на бомбардировките на Москва на „ личния враг на фюрера” , който те обещавали да обесят на Червения площад. В Урал Левитан живеел в малка дървена къщичка в двора на дома на ул. “ Радишчев” , където се намирал местният радиокомитет. Когато дикторът вървял по затворения двор, го съпровождали няколко сътрудници от НКВД. Никой не искал да рискува най-важния глас на страната.

    Всички записи с гласа на Левитан, които слушаме сега, са направени след войната. Дори знаменитият запис, че враг е нападнал СССР, е създаден след войната (най-напред записали гласа на Молотов). Именно на него, заради уникалния му тембър, било поверено да обяви победата над хитлеристка Германия. „ На 9 май 1945 г. имах честта да прочета акта за безусловната капитулация на Германия – си спомня Юрий Левитан, – а вечерта ме извикаха в Кремъл и ми връчиха текста на заповедта на върховния главнокомандващ за победата над фашистка Германия. Трябваше да я прочета след 35 минути.
Левитан
   Радиостудиото, откъдето се водеха тези предавания, се намираше недалече от Кремъл, в сградата на ГУМ-а. За да отида дотам, трябваше да пресека Червения площад. Но пред нас беше море от хора. Едва изминахме пет метра и спряхме. Беше невъзможно да се премине. „ Другари, викам аз, пропуснете ни, ние сме по работа! А ни отговарят: „ По каква работа! Сега по радиото Левитан трябва да прочете заповед за победата, ще започнат салюти. Стойте, слушайте и ще видите! ” И изведнъж ни просветна: В Кремъл също има радиостудио, трябва да го прочетем оттук! Бягаме назад, обясняваме ситуацията на коменданта и той командва никой да не спира двама бягащи по кремълските коридори. Часовникът показва 21 часа и 55 минути. „ Внимание! Говори Москва! Великата Отечествена война, която води съветският народ срещу немскофашистките завоеватели, победоносно завърши. Фашистка Германия е напълно разгромена! ”
    Фронтоваците и Победата остават за него светиня. Юрий Левитан умира през 1983 г., на поредната си среща с ветераните. Човекът, който за 50 години 60 хиляди пъти застава пред микрофона, за да разкаже на страната най-главното, е погребан на Новодевическото гробище, сред маршалите на Великата Победа.




Вижте още по темата:

ГУЛАГ- Черното петно в историята на СССР 
Ягода- един от основателите на ГУЛАГ
Абакумов- Неукият палач от КГБ 
Долината на смъртта- уранов лагер от 1945 год. в далечния Сибир
Маршал Победа- Героят на СССР Маршал Георги Жуков 
Морозов- митологизираното дете жертва на Сталинисткият режим 
Стаханов - поредната рожба на комунистическата пропаганда 
Операция "Буря 333"- 43-те минути , които решават съдбата на СССР и Афганистан

бутон за сайт

Read more...

понеделник, 27 септември 2010 г.

Как руснаците скриха Кремъл през 1941 година




Една от най-закритите страници (ако не и най закритата) на Великата Отечествена война е свързана с... “изчезването” на Московския Кремъл от лицето на Москва. Това станало в първите месеци на войната.Болшинството материали за безпрецедентната операция, на която би могъл да завиди великият фокусник Копърфилд, се съхранява в архивите на ФСО ПФ и е разсекретена едва сега.Решението “да се скрие Кремъл”, където по това време са се намирали всички главни правителствени учреждения, било разбираемо – именно той станал основна мишена на фашистите по време на бомбардировките на Москва. В архивите са запазени фотокарти, коитоса раздавани на немските летци преди излитането им , - на тях са обозначени три кремълски обекта: 1-и корпус, където се е намирал работният кабинет на Сталин, Големият Кремълски дворец (БКД) и Мавзолеят на Ленин. Навярно фашистките асове са били немалко озадачени, че “картите им лъжеха”: летейки над Москва даже в безоблачни дни, болшинството от тях не могли да забележат не само тези обекти, но и самия Кремъл.Не е изключено инициатор на този “фокус” да е бил сам Сталин, я ролята на “главен фокусник” да е изпълнил Берия.

Карта на немски летци
Така е изглеждал Кремъл на фотокартите, които са давали на немските летци, насочили се да бомбардират Москва. Бутфорният дървен мост (№7) го няма на снимката- той е построен по-късно

Мавзолеят станал триетажен

На 26 юни 1941 г. комендантът на Кремъл генерал-майор Н. Спиридонов в секретна записка (тя започвала с думите “Съгласно вашите указания”), адресирана до заместник председателя на Съвета на народните комисари на СССР Л. П. Берия (той възглавявал и народния комисариат по вътрешните работи) представил “съображения за маскировка”, която трябвало “да затрудни противника при прелитането за издирване на Кремъл на фона на Москва, да се намали възможността за целево пускане на бомби с пикиране по отделни здания на Кремъл”.Ставало дума за “унищожаване блясъка на позлатените куполи на кремълските църкви”, за създаването с помощта на “имитация с боя и насипване”, а също чрез комбинация с различни макети на “лъжливи градски квартали” на площите около Кремъл.Червените звезди на кулите и кръстовете на катедралите покрили с чували, а самите кули и куполите боядисали в черен цвят или обвързали със зебло.По целия периметър на Кремълската стена поставили обемни макети на градски здания, зад които не се виждали зъбците. С такива конструкции застроили част от Червения площад и Манежния.Декорация на къщи, приличащи на театралните, поставили и в отделни места по външния контур на Александровската градина. А част от Тайницката градина вътре в Кремъл увили с платнени “покриви”.
МанежаСветло-жълтите фасади на кремълските здания, които рязко се очертавали на пъстро-калния-сив столичен фон, привели
“в съответствие с общия цвят”. Покривите в Москва били основно червени и кафяви, а в Кремъл – зелени, наложило се да им сменят цвета. Пребоядисали даже ГУМ и Манежа. (Кремъл никога не е изглеждал така демократично, както по времето на Великата Отечествена. След войната тук се върнали същите цветове.)
Нарисуваният Кремъл

  От Боровицките врати до Спаските насипали пясъчен декоративен път – отгоре той изглеждал като обикновено шосе.
Криволиците на Москва-река около Кремъл изменили привичните си очертания: между Москворецкия и Големия Каменен мостове установили още един дървен, за който отишли хиляда кубика дърво. По този мост никой не е пътувал и не е ходел, но от въздуха той изглеждал като истински.
До неузнаваемост се изменил и външният вид на Мавзолея на Ленин. Трибуните отляво и отдясно от гробницата на вожда покрили с огромни платнища, боядисани “кърваво”. А направо над Мавзолея построили обемен дървен макет на триетажно здание. На 7 ноември 1941 година триетажният дом го разглобили само за времето на парада – точно в 9 часа на трибуната се изкачал Сталин и произнесъл 5-минутна реч.
   Между впрочем, тогава се получил казус: поради строгата секретност, при която се приготвял парада, група кино-хроникьори закъсняла за речта на вожда – успели да заснемат само преминаването на войските. След една седмица в Свердловск (сега Екатеринск) в залата на първия корпус на Кремъл, където работел Сталин, построили дървено копие на трибуната на Мавзолея: помолили вожда отново да облече шинела, фуражката и да повтори своята реч пред камерата. (Той направил това безропотно, а кино-операторите даже не наказали.) След това тези “шперплатови” кадри монтирали в знаменития филм – никой от зрителите така и не разбрал, че това било втори дублаж на Сталин.
Мавзолея

Кремъл замаскирали само за 30 дни. (Този факт, че в архивите на ФСО няма нито една фотография на “шперплатовия Кремъл” – ние публикуваме само фрагменти по чудо оцелели от кинохрониките, - също свидетелства за "най-строга конспирация”.)В нашия век, когато са създадени високо точни оръжия и съвършени системи за откриване на цели на Земята даже от Космоса, “кремълският маскировъчен халат” през военните години може да се сториКремълските корпуси били пребоядисани като жилищни здания, а над мавзолея на Ленин построили триетажнаголяма богата къща “творение на наивни люде”. Но в това време той оправдал себе си.
Благодарение на маскировката се удало до минимум да се съкрати броят на прелитанията на немската авиация над Кремъл (през 1941 г. били само пет, през 1942 г. – три, а после – нито едно), да се съхранят уникални архитектурни паметници, да се провалят плановете на фашистите за ликвидиране на “съветската върхушка”.
Защо някои фашистки летци все пак достигали целта?
“Невидимият Кремъл” разобличавали дъждовете, които измивали “камуфлажа”, а падналият сняг въобще оголил замаскирания релеф. Не е изключено, че и немците в края на краищата са разгадали “фокуса”, нали в Москва работели и шпиони. И тогава в боя се включвали зенитките, които се намирали на Арбат, Тверския булевард, Охотния площад и на други места и прикривали небето над Боровицкия хълм. Зенитчиците сваляли 15 самолета от всеки сто, насочили се към Кремъл.

На Боровицкия хълм паднали 167 фашистки бомби.
Срещу Кремъл били хвърлени всичко 152 термитни бомби и 15 фугасни.
Първото бомбардиране станало в нощта на 22 юли 1941 г. Бомба с тегло 250 кг. Попаднала в Големия конгресен дворец но не се взривила – пробила покрива, тавана на Георгиевската зала, паднала на пода и се разглобила – в паркета се образувала малка дупка.
В същата година при взрива на едно-тонна бомба било разрушено част от зданието на Арсенала. Повече сериозни разрушения не е имало, ако не се считат дупките по паважа, повредените комуникации и счупените прозорци – след всяко бомбардиране се налагало да се остъклява наново. Не бил зафиксиран нито един пожар.
В резултат на бомбардирането през 1941 – 1942 години в Кремъл загинали около 100 сътрудника на комендатурата, всички те са погребани в братската могила на Донското гробище

 Вижте още по темата:
 "Кървавото джудже" на Сталин
Берия- вярното куче на Сталин 
ГУЛАГ- Черното петно в историята на СССР 
Ягода- един от основателите на ГУЛАГ
Абакумов- Неукият палач от КГБ 
Долината на смъртта- уранов лагер от 1945 год. в далечния Сибир
Маршал Победа- Героят на СССР Маршал Георги Жуков 
Морозов- митологизираното дете жертва на Сталинисткият режим 
Стаханов - поредната рожба на комунистическата пропаганда 
Операция "Буря 333"- 43-те минути , които решават съдбата на СССР и Афганистан
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 1- подземна база в Балаквала
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 2 - Тайното метро в Москва
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 3- Ядреният полигон в Тоцкое
СЕКРЕТНИ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 4 - засекретеният град Межгорие
СЕКРЕТНИТЕ ОБЕКТИ НА СССР ЧАСТ 5- дупката на полуостров Кола
Защо Съветския съюз се разпадна точно в началото на 90–те? ЧАСТ 1
Защо Съветския съюз се разпадна точно в началото на 90–те? ЧАСТ 2 
Защо Съветския съюз се разпадна точно в началото на 90–те? ЧАСТ 3 





Read more...

Внимание майки! Опасно детско лекарство на пазара!


  Опасен лекарствен продукт е пуснат на пазара в цялата страна. Изпълнителната агенция по лекарствата е издала заповед за изтеглянето му от аптечната мрежа. Става въпрос за Вигантол Ойл /Vigantol® Oil/. Определени партидни номера съдържат примес в крайния лекарствен продукт, причинен от гумения аспиратор на пипетата, съобщи Елица Карагьозова от РИОКОЗ-Бургас. По всяка вероятност дефектът е фабричен. 
   Вигантол Ойл е маслен разтвор, който се преима перорално. Продуктът е немски. За некачествените партиди са съобщили от немския производител. Инспекторите в РИОКОЗ са разпоредили в аптеките и складовете да се извърши проверка и при наличие на партидни номера от препарата, те веднага да бъдат изтеглени от търговската мрежа. До момента няма сигнали за наличието им. 
   Вигантол ойл се използва за профилактика на рахит при кърмачета; профилактика на предполагаем риск от заболяване, причинено от недостатъчност на витамин D; профилактика на симптомите на дефицит при синдром на малабсорбция, напр. дължаща се на хронични чревни заболявания, цироза на черния дроб, обширна резекция на гастроинтестиналния тракт; лечение на рахит и остеомалация, индуцирани от дефицит на витамин D; поддържащо лечение на остеопороза; лечение на хипопаратиреоидизъм и псевдохипопаратиреоидизъм.

Read more...

5000 нови думи в българския език добавят от БАН


Речник на новите думи в българския език с около 5000 речникови статии е разработил екип изследователи в Института за български език към БАН.Новосъздадените думи са около 4300 са, а около 700 са познати, но с нови значения.През 2001 г. авторите Емилия Пернишка, Диана Благоева, Сия Колковска издадоха Речник на новите думи и значения в българския език с неологизмите в периода 1990-2000 г. В сегашното издание думите са пресети от 30 000 лексикални единици, обясни доц. Благоева.Текстовете са от печатни издания, художествена, научна и научно популярна литература.В речника са посочени правописа, граматична характеристика, стилистични бележки и тълкуване на лексикалните единици.
Авторите са отбелязали с "нежел." нежелателните нови думи, които могат да бъдат заменени със още по темата


Такива например са атачмънт (прикрепен файл), даунлоуд (записване на компютърни програми от интернет), дискаунт (отстъпка, намаление в цената на стоката), дискутант (участник в дискусия)...Лексиката се обновява най-много в терминологията в областите - компютърни и информационни технологии, икономика, политически живот, бит, спорт и развлечения, козметика, нови хранителни продукти , култура, посочи на пресконференция доц. Сия Колковска.


Ето някои думи от речника:


седесар, тъмносин, царист, жълт, бесепар, депесар, живковист, неформал, палаткаджия, лустратор, декомунизатор, клиентелизъм, лобизъм, вот, рейтинг, компромат, дуплика, антикризисен, антикорупционен...;


Европарламент, евродепутат, евроскептик, евроляв, еврофондове натовец, кейфоровец...;


мониторинг, брокер, бодигард, дилър, супервайзер, дистрибутор, одитор, имиджмейкър, омбудсман, маршруткаджия, бингаджия, клинична пътека, клонинг, хоспис, джипи, юпи...;


субсидиар, туининг, офшорка, хеджа, кеш, синдик, франчайзинг, смърфинг, стенбай кредит, моладжия, фючъринг, мултибранд, банкомат, смарткарта, пиар, билборд...;


абсурдистан, чалгизация, бананизиране, ченгесар, агиткаджия, мравки, люспи, клиентелист...

Vesti.bg

Read more...

Северна Корея очаква нов Ким за ръководител

Ким Ир Сен


   Северна Корея е на прага на голяма промяна. Бедната изолирана държава е в очакване. Високопоставени делегати от цялата страна ще се съберат в столицата на 28 септември на специална конференция, която е най-значимото партийно събитие в Северна Корея от 30 години. Според медиите в съседна Южна Корея срещата е наричана в по-бедната половина "историческа" и "повратна", а в Пхенян вече се струпват войници, танкове и ракети. Те ще участват във военния парад, който ще ознаменува тържествения случай.
    Международни анализатори от цял свят чакат конференцията с нетърпение, защото на нея вероятно ще бъде посочен следващият Ким, който ще ръководи страната. Основание им дава фактът, че на последната такава среща през 1980 г. сегашният лидер Ким Чен Ир започна процедурата по наследяване на баща си – Ким Ир Сен, чийто пост официално зае след смъртта му през 1994 г. Сега спекулациите са, че на тази среща "любимият ръководител" ще даде на един от синовете си държавнически пост, което де факто ще бъде първата крачка към обявяването му за бъдещ лидер на Северна Корея.

Мистериозният наследник

Ким Чен Ун
   В медиите най-често се споменава името на третия и най-младия син на Ким Чен Ир – Ким Чен Ун. За него се знае твърде малко. Смята се, че е 26- или 27-годишен, получил е образование в Швейцария и владее английски и немски език. Единствената негова известна снимка е направена, когато е бил на 11 години. Никога не е бил фотографиран от западните медии. Той има двама по-големи братя - Ким Чен Нам и Ким Чен Чол, но в книгата, която издаде готвачът Кенджи Фуджимото, приготвял суши за първото семейство повече от 10 години, именно най-младият син поразително приличал на баща си – бил безмилостен и със състезателен дух още от дете. Според разузнаването на Южна Корея, което се позовава на неназован севернокорейски източник, в страната пропагандната машина вече работела на пълни обороти, разпространявайки песни и поеми в чест на Ким Чен Ун.
   Д-р Кери Браун, експерт по Китай и Източна Азия в британския институт по международни отношения "Чатъм хаус", твърди пред "Капитал", че нищо в Северна Корея не може да бъде сто процента сигурно заради липсата на информация от разузнаването: "Разполагаме само с дребни улики, че наследник ще бъде именно Ким Чен Ун, тъй като напоследък името му се споменава в медиите в Северна Корея. Баща му Ким Чен Ир е много болен. В някой от редките случаи, когато го дават по телевизията, той изглежда слаб. Не се появява много в публичното пространство и разчита на съветниците си да вършат много от нещата, които някога е правил сам. Той се подготвя за най-лошото. Това не означава, че скоро ще умре, но със сигурност влияе на способностите му да управлява."
   Състоянието на 68-годишния Ким Чен Ир е обект на масиран международен интерес. Смята се, че здравето на "любимия ръководител" е силно разклатено. Той страда от сърдечно-съдови заболявания и диабет, а през 2008 г. вероятно е претърпял инсулт. Именно заради здравословните му проблеми важната партийна конференция, която първоначално бе обявена за началото на месеца, била закъсняла. Макар че висши представители на Северна Корея веднага отрекоха това твърдение и посочиха наводненията в страната като причина за забавянето.
   Според Браун по време на въпросната конференция третият син вероятно ще получи някаква позиция в партията: "Това ще бъде ясен сигнал, че е започнал процесът по наследяването. Но все пак Ким Чен Ир има и други двама синове, на които също могат да бъдат дадени партийни постове. Това е малко вероятно, но все пак не можем да го отхвърлим като възможност."
   Китайският професор Шен Дингли от университета "Фудан" е по-сигурен в предположенията си пред "Капитал": "Засега изглежда, че наследникът ще бъде Ким Чен Ун. Тъй като е още младеж, е трудно да притежава качествата на някой по-опитен висшестоящ лидер. Но историята ни показва как понякога се появяват велики млади ръководители, които оставят след себе си значимо наследство. Остава да видим дали Ким Чен Ун е такъв човек."

Регенти на помощ
Ким Чен Ир
   Южнокорейските медии информираха, че по време на скорошното посещение на Ким Чен Ир в Китай, който е един от малкото съюзници на КНДР, той е бил придружаван от най-малкия си син. Бронираният влак на "любимия ръководител" пресича китайската граница за втори път в рамките само на три месеца. Това бе изтълкувано като знак, че севернокорейският лидер е представил публично Ким Чен Ун като свой бъдещ наследник, а Пекин е дал благословията си. "Ким Чен Ун ще се нуждае от подкрепата на армията и на партията. Когато Ким Чен Ир стана ръководител на страната, му отне доста време, преди да спечели тези две важни институции на своя страна. Ето защо това младо, неопитно момче е малко вероятно да успее без опората на група от авторитетни хора около него", твърди д-р Кери Браун. За това, изглежда, ще се погрижи съпругът на сестрата на Ким Чен Ир – Чанг Сонг Тек, който наскоро зае много висок пост в мощната севернокорейска Национална комисия по самоотбрана. Това практически го издига до втори по-важност в страната. Анализатори предполагат, че именно той ще изиграе ролята на регент, напътстващ младия Ким Чен Ун. Множество други партийни лидери също са били натоварени с отговорността предаването на властта да мине гладко и без сътресения. Разбира се, нищо от тази информация не е потвърдено официално от управляващия режим в страната. Комунистическият строй е толкова потаен и обвит в мистерия, че външните анализатори разчитат на сведенията на Южна Корея и на сателитни снимки. Дори американското разузнаване неохотно признава, че КНДР си остава "черна кутия".
   Държавите в региона също наблюдават с повишено внимание кой ще застане начело на една страна, която има армия от 1.2 милиона души и държи други 7.7 млн. в резерв. Освен това Пхенян разполага с потенциала да направи между 6 и 8 ядрени глави. Виктор Ча от Центъра по стратегически и международни изследвания във Вашингтон заявява пред Reuters, че американската политика спрямо Северна Корея ще остане твърда, независимо дали идването на власт на новия Ким ще донесе "катастрофа или чудо": "Ние може да видим пушек, но няма да знаем дали това е началото или краят на пожара. Санкциите на САЩ ще продължат, докато режимът не предприеме значителни стъпки към прекратяване на ядрената си програма."
   "Наследникът на Ким Чен Ир не може да разполага с властта както баща си", категоричен е д-р Кери Браун. "На тази конференция ще бъде даден сигнал за някакъв вид промяна, която трябва да бъде направена, за да може страната да започне да решава тежкия си икономически проблем. Северна Корея е почти напълно унищожена. Политиката й трябва да се смени." Въпреки че едва ли можем да очакваме такова отваряне на КНДР като това на Китай по времето на Дън Сяопин, все пак с младия лидер неизбежно идват надеждите за една макар и малка бъдеща промяна в севернокорейската политика.

бутон за сайт

Вижте още:
КГБ vs ФБР- шпионските игри са живи и днес
Защо КГБ праща 600 руски войници в България през далечната 1949 г. ?
Един от последните бастиони на комунизма- Приднестровието 
КГБ и КПСС- една дълга борба за надмощие 

Read more...

  © Blogger templates ProBlogger Template by Ourblogtemplates.com 2008 | The Blog Full of Games

Back to TOP